Фирмата е кръстена на мечето Дини, което е първата плюшена играчка на сина й. Това е съвсем обикновена играчка, евтина и от много игра - изтърбушена, но много сладка. Синът й Никола още от малък обичал да играе на театър и още тогава говорел от името на това мече. То станало като емблема за семейството и затова не било никак трудно, когато умували за име на фирмата. "Може би синът ми беше повлиян от Алф и се получаваше много забавна игра. Наши приятели дори се обаждаха да питат какво казва Дини за нещо определено." Бистра също е артистична натура. Като ученичка искала да стане актриса, но родителите й настояли да продължи по техния път и да учи физика. Послушала ги, дипломирала се, но никога не е работила като физик.
Сега Бистра е щастлива, че синът й прави това, което харесва. Той бил приет да учи "бизнес и мениджмънт" в Италия, защото бил много добър в математиката, и дори платили първия семестър, но се отказал. Режисурата го влече повече и иска да снима филми. Да, но момчето не знаело добре английски. Мобилизирал се и за 1 месец го научил, покрил теста и го приели "сценаристика" в един от най-престижните университети в Англия.
"Физиката не ми доставяше удоволствие, макар че се постарах да се изуча. Исках да правя нещо, което да е само мое, да създавам."
Още през 1989 г. по Указ 56 Бистра си направила фирма и започнала с производство на торби по неин дизайн. После създала верига от хранителни магазини. С идването на големите вериги видяла, че на малките ще им е все по-трудно. "Магазините можеха да хранят семейството ми, но вече нямах тръпка и интерес. Седнах да помисля какво мога да правя и да се конкурирам с такива като мен, а не с веригите с големите пари. Спрях се на нещата, които правя вкъщи и всички ги харесват. Може да са пет неща, но са добри. Още тогава всички искаха моите палачинки и моя кекс. Пробвах с няколко сладкиша в началото и ги пуснах в нашите магазини. Резултатът беше зашеметяващ. Имаше луд интерес към тях. Веднага направих сладкарска работилница и оставих магазините.
Рецептите за кексовете и сладките са на Бистра, която не е сладкар, а са типично домашни. В началото си мислела, че ще е много лесно - просто умножава домашната рецепта по 50 и ще стане производство. Като започнала обаче, имало много проби, хвърляне на продукти, но в крайна сметка успяла. Тя чете много, има рецепти от баби и роднини. Комбинира ги и така стига до сладкишите, които сега произвежда. Отзивите са страхотни и хората много ги търсят. Често получава съвети да ги прави по-сладки или да промени нещо друго. Тя обаче им казва, че това са нейните сладкиши и ги прави по своя си начин, а който харесва други - да ги меси и продава. За разлика от познатите ни лакомства кексчетата на Бистра не са много сладки. Смята, че точно затова хората ги харесват и се пристрастяват към тях.
Веднъж една баба я изумила, като й се оплакала по телефона, че живее с нейните соленки и е потресена, че ги няма в определен магазин. Бистра пратила шофьор лично да й ги занесе. Една от тайните на успеха й е, че в нейното производство не жалят материала. "Вероятно е лесно да наема сладкар с готови рецепти, но аз нямам такива специалисти в цеха. Работниците не са професионални сладкари. Има само двама, които заради изискванията за този бизнес са дипломирани. Това е нейният принцип, това са нейните сладкиши и с тях иска да се мери с останалите в бранша. Сега иска да популяризирабизнеса си, за да може да разпространява вкусотиите си и в другите градове и в същото време хората да знаят какво купувват.
Според Бистра, каквото и да прави човек, трябва да има послание в неговата дейност. За да има успех, всеки трябва да обича това, което прави. Затова от вчера тя пусна свой сайт, пак с тази идея хората да пращат послания с работата си. Девизът на интернет страницата й е "Имаше неща, които не можеше да си купиш" измислен от сина й.
"Стигнах до този извод от досегашния си опит. В моите продукти никога няма да слагам химикали. Доколкото зависи от мен, те винаги ще са чисти. Нямам намерение да ги правя с вредни неща."
Как Бистра се справя с доставките на продукти, за да може кексчетата й да са толкова вкусни? "Купувам яйцата, брашното и захарта от лицензирани доставчици. Яйцата са от свободни кокошки. Имах идея да направя собствен кокошарник, но засега се отлага. В тази ферма птиците трябва да бъдат хранени само с коприва, трева и царевица, за да може яйцата да са като домашните. Знам, че е трудно, но е въпрос на време да стане. Затова моят свищовски кекс изглежда по един начин, а на леля ми, която е от този край по друг. Именно защото слагаме различни яйца."
Бистра е много резервирана към продуктите с консерванти. "Предполагам, че ги слагат в допустими граници в продуктите и не са вредни и е въпрос на личен избор.
Аз обаче не искам да ям такива неща. Моите продукти не издържат повече от 10 дни Те просто мухлясват. При нас е по-трудно, отколкото на производителите, чиито продукти издържат месеци, дори години. Ние нямаме стока на склад, защото това е невъзможно. Трябва да реагираме веднага и да доставим продуктите навреме."
Малко след като се прочула със сладкишите си, Бистра получила много примамлива оферта от италиански бизнесмени да изнася своите сладкиши на Апенините. Те искали да използват евтината работна ръка у нас. Не се получило, защото нейните лакомства не са трайни и няма как да оцелеят при толкова дълъг път. Тя все пак се съгласява да пробват да ги опаковат в Италия, като по този начин ще могат да издържат до 6 месеца без консерванти.
Вземат няколко проби оттук и ги пращат обратно след 3 месеца. Тайната на опаковката била, че се прави в газова среда и се вкарва азот и въглероден двуокис. Точно това било против принципите на българката и се отказала от това сътрудничество. Още повече че“новите” кексове вече нямали нищо общо с нейния вкус. Бистра е убедена, че стоките с дълъг срок на годност са вредни за хората. Затова смята, че единствената гаранция за натурални и полезни продукти са тези, които хващат мухъл. Сега дори й се върти идеята мухълът да стане елемент в рекламата на нейните продукти.
Много хора й се чудели как не се е изкушила да продава стоката си на огромния италиански пазар. Тя обаче обяснява, че не търси печалба на всяка цена. "Трябва да ми доставя удоволствие това, което правя. Нещата са прости, каквито и технологии да ми предлагат, трудно мога да повярвам, че е полезно да ядем неща, които издържат толкова дълго, без да се развалят. Как да си пакетираш например мусаката вкъщи и тя да издържи една година? Това е невъзможно. Така и с моите кексчета. Могат да се хапват максимум до 6 дни и после хващат мухъл. Не мога да лъжа хората." Бистра се диви каква е тази тайнствена машина, която пакетира и запазва пресен продукта половин година. Не вярва, че това е здравословно. "Като отворих кекса, който върнаха от Италия, ме лъхна миризма на парфюм. Точно като онези козунаци в хубавите кутии, които имат трайност една година."
Бистра предлага на своите клиенти това, което прави за себе си, за своето дете и близки.
Нейното послание с този бизнес е за борба срещу консервантите. Тя непрекъснато се оглежда и внимава дали продуктите, от които правят сладкишите, са чисти.
Засега “DiNi” предлага 15 продукта. Дипломираната физичка мечтае за още сладкиши, но засега няма време да ги тества. Бистра казва, че откакто бизнесът й станал сериозен, няма много време. Освен това, трябва да й дойде музата, за да направи други сладкиши. Най-често става посред нощ и започва експериментите.
Другата й мечта е синът й да стане добър сценарист и да прави хубави филми.
Както може да се очаква, и при Бистра не всичко е безпроблемно. Изкушени от успеха на шефката си, две от работничките й избягали и откраднали рецептите на 2 кекса. "Не всичко може да се открадне обаче. Те дори ги произвеждат, но за тях никой не знае. Вероятно и никой няма да научи и едва ли ще направят нещо друго, освен откраднатото, което не им носи успех." След този инцидент Бистра патентовала своите продукти “DiNi”.
www.dini.bg
